„Покана за екзекуция“ – ексклузивни наблюдения

Романът на Вл. Набоков „Покана за екзекуция“ представлява трескаво оголване на идеята за безсмъртието на душата. Историята на осъдения на смърт Цинцинат Ц., който обитава стара крепост и е, забележете, единствения затворник в нея, предлага на четящия възможността да я прочете като трагедия или пародия, или като двете едновременно. Казват, че Набоков е мизантроп и винаги рисува недъзите у хората, у недъгавите хора, че е художник на долните страсти. Най-известната му книга „Лолита” е определяна като шедьовър и като най-долнопробна порнография. Всъщност, Набоков умее да пише за грозните неща с любов, което не го превръща в циник, а в лиричен наблюдател на случващото се. Освен това, той не е от онези художници, които са снабдени с богата палитра и арсенал от художнически инструменти. Неговите образи са леки щрихи, понякога изящни акварели – тяхната дълбочина извира от унищожителната им простота. Красотата им е неподправената грозноватост на света, такъв, какъвто го създават умовете ни – изкуствен, театрален, подобен на пъзел или влажен лабиринт, населен с пошли, прекомерно самодоволни хора, за които е важно само формалното битие.

Точно такива са героите на „Покана за екзекуция” – с по едно име, дори може да се каже с едно преливащо име – Родион-Родриг-Роман, дори без фамилия, без лица – с кучешки маски, без домове – обитаващи крепост-затвор, свързана с града с един единствен мост. Сред тях изпъква Цинцинат Ц. с болезнено изкуственото си име, сякаш отглас от това на облечената му във вечната си мушама майка – Цецилия и м’сю Пиер – специалист-екзекуторът. Може би най-пълнокръвна като образ и съвсем буквално, като физика, е Марфинка – дебеличката, похотлива, добродушна съпруга на Цинцинат и майка на две уродливи деца. Образът й е представен изключително физически – нейната бяла кожа, обвиваща сланината й, нейните очи, коси, устни, добродушната й натура, която разбира сексуалното удоволствие като обикновено облекчаване на мъжките нужди, нейният вкус към всякакви „плодове” и всякакви „сокове”, които сама определя като „ползени за Марфинка” и в същото време нейната тъпа невинност, заради която не можем да я съдим.

Набоковите герои имат и друга самоличност – литературна – имената на героите му са отпратки към Големите на XIX век. Родион – Расколников от „Престъпление и наказание” на Достоевски, м’сю Пиер – Безухов от „Война и мир” на Толстой, Марфинка – „Пропаст” на Гончаров, Цецилия – акушерка от село Докторско – Чехова героиня.

„Покана за екзекуция“ на Владимир Набоков е роман, който се разнищва пред очите на читателите си. Романът сякаш е в целостта си преди разгръщането на корицата и в цялото си съществуване се разпада като театрален декор. С наближаването на момента на екзекуцията, дори и най-стабилните и устойчиви неща загубват своята форма и се разрушават от само себе си. Тъмницата се рони над главите на главните актьори, които внезапно виждаме в ролята на реквизитори и сценични работници, които изнасят бутафорията и премитат сцената. Дори паякът, когото Родион храни толкова усърдно, с когото разговаря и който е свидетел на цялото затворническо битие на Цинцинат, се оказва механична играчка, от която изкачат пружинки и други частици. Романът носи отпечатъка на драматургично произведение, често авторовите вметки са досущ като ремарки, а описанията на обстановката или природата са сякаш описания на някакъв нарисуван фон, а не на действителна природа или пространство. Самият Цинцинат вижда света около себе си като застинала картина, населена с кукли. Той смята движенията, речта им, решенията им за изкуствени, неискрени реплики, написани от незнайно кого, предназначени за „публиката”. Много често е вмъкнат и образът на публиката – от първите редове, с ясни лица и вгледани в постановката очи и все по-замъгляваща се и изчезваща с отдалечаване на погледа. Животът и екзекуцията на Цинцинат Ц., който е просто едно нарицателно за човек, са представени като зле режисирана циркова програма, в която не става ясно дали екзекуторите убиват Цинцинат, дали Цинцинат екзекутира мъчителите или авторът издава своята крайна присъда както за пошлостта на палачите, така и за малодушието на екзекутирания.

Цинцинат Ц., който осъществява ексклузивната роля на осъден на смърт е едно джудже, някаква отчайваща метаморфоза на Гоголевите чиновници. За разлика от тях обаче, той има съзнанието, че води два живота – един в света на куклите и един в своя собствен свят (или всъщност това съзнание има само авторът). И романът предлага най-малко два пласта за четене: единият, в който нищожният Цинцинат Ц. е осъден на смърт, тормозен и многократно подигран от своите екзекутори, другият, в който Цинцинат е палач на своите мъчители – нещо извънредно в техния бутафорен живот; единият, в който Цинцинат носи тъжният ореол на нещастник, чиято жена го мами по най-явен начин, другият – Цинцинат и пет пари не дава за развратната и дебеличка Марфинка; единият, в който изпъква ужасът от смъртта, другият – духът се отделя от тялото още преди всичко да е свършило. В края на романа, тялото на Цинцинат положено на ешафода, не е нищо повече от поредната бутафория, която забавлява публиката.

Романът започва с мистифициран цитат от несъществуващо произведение на несъществуващ автор, което гласи „Както лудият вярва, че е Бог, така и ние вярваме, че сме смъртни.“, Дьолаланд. Ако използваме този метатекстов бинокъл, можем да четем текста като разказ за един побъркан свят, от който се освобождава безсмъртната Цинцинатова душа или като сигурно доказателство, че формалният и прецизен живот, който водим, без да си даваме сметка за възможното му многообразие, ни прави празноглави кукли, луди, които си вярват че са богове. В един от множеството преплитащи се, взаимодопълващи се и самоизключващи се пластове на романа, Набоков противопоставя измисления свят на възрастните и този на децата – със силно съмнение кой от двата е по-измислен и по-нереален. Самият Цинцинат прилича още на дете с крехката си физика, занимавал се е с деца в „свободния” си живот. От дете е различен от другите, сякаш като предизвестие за печалната му участ. По детски той говори и не говори истината, играе игри, в душата му изгряват наивни надежди. Успява да избяга през един тунел – като този на заека в „Алиса“ на Л. Карол, който го извежда отново в „огледалния” свят на крепостта-затвор сред абсурдните образи на абсурдните екзекутори начело с м’сю Пиер. Цинцинат е абсурдното дете на този свят, голямо дете с малко тяло, което преживява като наистина приказния свят на нон-сенса. Неговото (не)съществуване е толкова истинско, колкото и измислено – оправдано е само, докато служи на цирковата постановка. Заради неговото затворничество, на един единствен човек, са ангажирани директор, стражари, прислужник-надзирател, адвокат, съдия, затворнически готвач, екзекутор. В един момент се оказва, че цялата административна машина на града служи на един единствен имагинерен субект, чииито живот и смърт осмислят животите и смъртите на всички останали.

В края на привидно нещастния си живот – привидно, защото (не)щастието не може да съществува в (не)реалността, Цинцинат, единият, истинският, напуска своята кукла, противно на очакванията, пречейки на акуратното изпълнение на екзекуцията, съсипвайки цялото представление, така грижливо устройвано от градската управа. Пред (не)смъртта си, Цинцинат се изправя сам, не защото няма кой да го съпроводи – изненадващо всички негови „собственици” са ужасяващо грижовни и желаят за него най-прекрасна и добра смърт – а защото той доброволно се отказва от услугите на усърдните помощници. Сам преодолява страха, сам осъзнава безумието, което го прави недосегаем за смъртта, сам придобива себе си. Едва тогава, Цинцинат чува гласове на същества, които му приличат. До тези гласове и този свят ние не можем да се докоснем, ние сме в последните, размазни редове на публиката.

Срби ван себе

Задава се поток от нова сръбска проза. Първите вълни вече са факт – новите книги на Милорад Павич, издадени от „Колибри“ и „Алтера“, специалният брой на списание „Панорама“… Работата е там, че на Софийския панаир на книгата, който ще се проведе от 2 до 6 декември, Сърбия ще бъде „страна на фокус“ и ни чакат десетки срещи на живо с, надявам се, истинското лице на една литература. Литература, която притежава много по-големи амбиции от българската. И същевременно литература, която познаваме толкова слабо, сякаш е писана на друг континент. Затова и още отсега може да се види предварителната артилерийска подготовка.

Справката със сайта на сръбското министерство на културата сочи, че шест наши издателства са кандидатствали за субсидиране на преводите на книгите, които възнамеряват да публикуват тази година. В мъника „Агата-А“ са заложили на „Руски прозорец“ на Драган Великич, носителя на двете най-значими награди – НИН-овата и „Меша Селимович“ за 2007, „20 сръбски подялби“ на прочутия с комедиите си Душан Ковачевич и „Къща в Пуерто“ на Гордана Чирянич. Гигантът „Сиела“ е избрал два романа на Владислав Баяц – „Книга за бамбука“ и „Хамам Балкани“, и на „Малки тайни“ на режисьора документалист Горан Маркович. Романът „Атлантида“ и сборникът с разкази „Човекът, който ядеше смъртта“ на Борислав Пекич са двете издания, които възнамерява да осъществи „Унискорп“. „Жанет-45″ ще издаде „Азил“ на Саня Домазет, а „Стигмати“ – есета на Михайло Пантич.

Повечето от тези имена са де факто непознати у нас. И реакциите спрямо сръбските гостувания на предишните панаири на книгата са най-елементарното доказателство. Защото нашите медии поголовно обърнаха внимание на петоразредната Лиляна Джурович, авторка на розови саги, която беше в София преди две години. А от споменатите имена само това на Душан Ковачевич е наистина популярно у нас.

Спомням си колко смешно ми прозвуча репликата на един от най-влиятелните литературни критици в Белград на един семинар през 1998: „Ние нямаме голяма философска традиция, но литературата ни замества философията“, беше казал Александър Йерков. Пресилено, но само ако не познавате сръбската проза с нейния ангажимент към историята, антропологията, историята на културата. И то при положение че в края на ХІХ век между нашия Михалаки Георгиев и техния Стефан Сремац (по чиято новела е направен най-касовият сръбски филм на всички времена – „Зона Замфирова“) всъщност няма типологическа разлика. И днес сърбите си имат булевардни романи, а авторките на чиклит при тях са с крака до сливиците и по нищо не отстъпват във външния си вид на турбофолк певиците. Но имат и белетристи, които са много по-интегрална част от европейската литература днес, отколкото нашите.

Ако замисленото се осъществи, най-после на български ще имаме цели две книги на един от класиците на модерната сръбска проза – Борислав Пекич. Един от големите непознати на българската публика. Сръбската постмодерна историческа проза е явление, което българският читател познава само чрез името на Милорад Павич, от чийто стил са толкова повлияни наши автори като Александър Секулов и Яна Букова. Преди петнайсет години в списание „Съвременник“ излезе една повест на Борислав Пекич и това беше всичко. От Светлана Велмар-Янкович нищо. От Радослав Петкович и Владислав Баяц – само разкази в отдавна превърналото се в история списание „Витамин Б“, във „Факел“ и, разбира се, в „Литературен вестник“. Всъщност във „Факел“ излязоха и текстове на Ненад Величкович и Александър Гаталица (2001), на Филип Давид (1998), и на Видосав Стеванович (2000).

Страхотно е, че ще имаме възможност да се запознаем и с двама от онова поколение, което нахлу в сръбската литература през 80-те години на ХХ век – Баяц и Пантич. Онези, за които можем да кажем, че в Сърбия са нещо като аналози на Златомир Златанов, Виктор Пасков, Ивайло Дичев и Красимир Дамянов в нашата.

„Книга за бамбука“ на Баяц излезе за първи път на български още през 2000 и нищо особено не се случи. (Не че „Друидът от Синдидун“ направи фурор през 2003.) „Балкански хамам“ е романът, с който той спечели наградата „Балканика“ миналата есен, побеждавайки шестима конкуренти, между които Алек Попов с неговия последен роман – „Черната кутия“. Жалкото е, че идеята да се издава новоизлязлото на сръбски пречи засега някой да се ангажира с най-свежата книга на Баяц – „Чернови за сънища“ (1993). Същото е и с Пантич. Професор по балкански литератури в Белградския университет, този писател е човекът, който запознава сръбските студенти с българската литература. Но е и един от т.нар. борхесовци, които внасят постмодернизма в Сърбия преди четвърт век. Него ще можем да го преценим обаче не като разказвач, а като есеист, което го свива много. Все едно да нямаш прозата на Виктор Ерофеев, а само есетата му.

„Руският прозорец“ на Великич ще е най-точният критерий какво се цени на 500 км западно от София, но едва ли за същинските постижения на сръбската проза. Засега не се очертава книга на Басара например. Нито на Радослав Петкович.

Светислав Басара – спецът по псевдоапокрифите, параисторическите епатажи, квазижурналистическите текстове – е най-скандалният сръбски писател днес. Скандален в смисъл на скандалджия. През 1990 вдигна голяма гюрултия срещу Добрица Чосич – духовния баща на Милошевич. А после се обяви срещу „партизанско-четническите тричленки“ на литературните журита, срещу „фрустрираните и дупести лелки“ от неправителствените организации, Академията на науките като „национален позор“, духа на Вук Караджич и митоманите изобщо.

„Съдба и коментари“ на Петкович пък е образцов съвременен исторически роман, от който може да се научи много за националната самоирония и за това как белетристиката може да бъде философска.
Но не. Не се очертава и нищо ново от Давид Албахари – живеещия в Калгари писател, от когото засега сме превели малкия роман „Стръв“. А той е авторът, който най-добре контрира Павичевата като че безотговорна игровост с етически изострена, човешки плътна проза.
Вижда се и с просто око, че новината за сръбското наводнение е малко пресилена. Както и за възможните изненади – нито един автор от младите. Нито един дори от поколението на Алек Попов и Георги Господинов.

—

Източник: „Капитал“

Министърът на болката – Дубравка Угрешич

„Министерство на болката“ завинаги ме администрира някъде из многобройните си лабиринти на вярата, съмнението, щастието и нещастието, приемането и отричането, говоренето и неговоренето, носталгията и омразата към миналото, изгнанието, примирението. Четях я като изповед, дневник на емиграцията, история, учебник по носталгия, като автобиография, като стихотворение, като песен, като проповед, чувах я като истеричен крясък. Разпадах се на онези безброй парченца, на които се разпада човек, когато го боли, когато е никой, когато няма минало, когато няма род и родина, когато участва във война, когато бяга от войната, когато се самоубива или го убиват. Историята на Таня и нейната доброволна емиграция, прилича на историята на Ивана, Мария, Надя и всяка друга или всекиго другиго – живот, прекаран в търсене на себе си, в оглеждане в другите, в идентификация с избеледняващи спомени или отказ от каквато и да било идентификация.

Има една героиня в романа, от която всеки се дистанцира, никой не иска да я признае за своя, досущ като някаква Вина, това е Войната. Войната е представена като най-лошото възможно бедствие, защото разкъсва абсолютно всички връзки и отнема абсолютно всички опорни точки на човешкото. Тя е нечовешка, въпреки че е създадена от хората и многократно осъществявана по различни поводи в различни исторически епохи. Войната създава специфичното време и специфичната емоционална деформация на героите.  Тя поставя границата между тези тук и онези там, тя представлява гънка на времето, след която то се разделя и започва да тече неравномерно. За онези, които са останали, тя е ежедневие и те бързо свикват с нея, забравят я, вълнуват се от своето обичайно ежедневие. За тях, между края на войната и настоящия момент, стои ужасно многото време на забравата. За другите, тези които са избягали в разгара на войната, тя е реална, все още съществуваща, незабравима. Тя е многократно преживявана травма, спомняна, изговорена, изпята, нарисувана. Но докато едните живеят в разрушения свят, който трябва да си изграждат отново, другите живеят в подреден свят, ала с разрушена вътрешност. Тези другите, избягалите, създават свой собствен модел на света, нереалистичен, въображаем. Изглеждат като параноици, които непрекъснато търсят своя спомен-преследвач, намират го, убиват го и пак го възкресяват. Защото, единствено в спомените си се чувстват възможни, само там могат да говорят своя език и да живеят в своята дръжава. Иначе, навън ги чака тъпото спокойствие на Амстердам с неговите кафенета, гета, червени фенери, черно-бели жители, с всеопрощаващото великодушие на холандските равнини, с инфантилната си кукленска архитектура, с победоносното усещане, че всичко е една голяма или една по-малка игра, че светът е нереален. Навън ги чака Вавилонската кула, която разделя езиците на чужди, наши и по-наши, навън ги чака чувството, че всеки звук предизвиква непреодолимо различие, което трябва да завърши с бягство или завръщане… или смърт. Но смъртта има множество варианти, смъртта изглежда толкова разнообразна, че е привлекателна колкото живота. Усещането за смърт е изгубило всичко от своето очарование, мистичност, дори от ужаса и страха пред неизвестното. Смъртта е хроника, просто още една възможност за съществуване в спомен. Още един начин за мимикрия, за сливане със заобикалящия свят.

Може би най-болезнената тема, за идентичността и търсенето на себе си, е свързана с езика. Средството за комуникация е загубило своята основна функция, сляло се е с трептенията на болката и думите са свързани с миналото. Познатите думи вече не назовават познатите неща. Светът не се оглежда в езика, говоренето става мъчително. Езикът тук е средство за НЕкомуникация между хората, той поставя нови и нови бариери, предписва нови и нови различия между хората, които до вчера са били обединявани от езика на Югославия и които днес са отломки от тази голяма идея, държава, език, нация, култура. Отломки, които изгарят в атмосферата на новото си съществуване, като зле екипирани космонавти, които се стриват, изчезват, загиват в безкрая на Космоса. Езикът и неговата любима литература минават през решетката на войната, през проверката на идеологиите, национализмите, през прочитите на убедените и предубедените и загубват смисъла си, поне за една голяма част от своите носители. Както безумното препускане през тунелите на югоносталгията, така и проверката на емблематичните литературни произведения, доказват аморфната природа на идентичността, нейната неназовимост, липсата на изход, липсата на знание, липсата на доверие в силата на словото, липсата на бог. Плурализмът и многообразието на Югославия от спомените на героите, се е превърнал в кълбо от враждуващи еднаквости. Превърнал се е в поредица от заминавания и пристигания на ничия територия, на бягства отвъд границите на родината, чак до Япония, но и на неотменната самота и нищета на изгнаника. В търсене на своя път, някои от героите се връщат пак там, в разораната от шрапнели и кубинки родина, за да намерят смъртта или щастието си (или може би и двете) сред бомбардировките, други подреждат принадлежностите си в малки детски куфарчета и потеглят към желаната смърт, трети потъват в анонимността на Европа със залепени с тиксо уста, които говорят странна смесица от езици.

Доминира идеята, че всичко е една голяма заблуда – от Великата Държава до Великата Идея – всичко е подчинено на някакъв безок и бездушен механизъм, за който човешката съдба няма никаква стойност, отделният човек не означава нищо, той не може да бъде нито напълно виновен, нито напълно невинен. Дори всемогъщият Хагски трибунал не означава възмездие или наказание, дейността му се свежда до омаловажаващо изговаряне на злодеянията, до превръщането им в стенограми, никому ненужни факти, причини и следствия. Голямата европейска справедливост се изпълнява от малки съдии в малки тоги върху малки балкански луденси, които никога не се признават за виновни. Естественото клеймо, което поставя и краят на книгата е безкрайната балканска клетва, не псувня, а именно клетва. Нескончаемото изреждане на възможните начини смъртта-възмездие да те застигне, звучи едновременно като заупокойна молитва, народна песен, лиро-епическа поема, молитва и диагноза.

Всекидневни никогашни [Е]липси

Малко размисли за Елипсите на Биляна Атанасова

Началото – всичко започва със звук. Звук в два реда и една картина, която вместо октомврийска есенна тъга, носи усещане за уют, за взаимност и спокойствие. За раздяла. Още в първите редове читателят се подлъгва по утопично изрисуваната картина и не забелязва процепа между Ирма и нейния мъж. Вгледана в непрозрачните му сънища, тя чурулика на ум щастливи размисли и сама се опитва да натъпче в най-задните ъгълчета на спомените си усещането, че нейното търсене и пътуване не е приключило, а е просто в ремисия. Докато единият сънува, другият, застанал отстрани, се забавлява с книгата си, със спомените си и, усамотен в тази „заедност“ се опитва да потъне на дъното на модерната идилия.

Малката разходка към юношеството и реминисценциите за започналата (някога) връзка полека хващат за ръка и започват туристическа обиколка из наивните, на пръв поглед, схващания на едно момиче, което се опитва да бъде жена и на същата тази жена, която отчаяно иска да бъде наивно момиче. Домът като пространство на свободата да имаш каквото пожелаеш и да бъдеш който мечтаеш, заедно с онзи, когото си избрал, скоро ще стане затвор със свободен пропускателен режим. От редовете лъха на ежедневие, но именно онова, с което сме свикнали и не забелязваме. Онова, по което страдаме, когато си отиде. А то неизбежно си отива.

Виталността, която лъха от разказа, от алеите на сякаш първото момичешко влюбване, крие у себе си някаква неусетна фаталност, нещо, което навява усещането, че е напълно невъзможно това т. нар. щастие да пребъде.

„Не е сложно да се откъснеш от миналото, даже и с риск да не си цял след това.“

Дали? Тук човек си задава въпроса колко костват смело изказаните думи и колко много е нужно някому, за да направи от думите реалност.

Да търсиш щастието в рецептите е следващата глава от новелата, поредното успоредяване на минало и настояще. На лошото минало и доброто настояще, на онова, от което си бягал до онова, към което си се препъвал. И точно тук се появява Бианка. Смахнатата сексуална кучка, която знае, че идиличното щастие далеч не е достатъчен претекст, за да бъдем доволни от съществуването си. И това, че руслото на щастието по обществен модел често води до огромни катастрофи.

Човек е създаден с идеята да бъде индивидуалност. Да се развива и да докаже, че е способен да понесе силата на собствената си свобода. Често пъти грешно разбираме посланието натрадициите и се втурваме настървено да се доказваме, да показваме, че достойно сме заслужили мястото си в стената и можем да бъдем тухли. Образцови, да ни пляскат незаинтересованите люде, сами да се борим, когато имаме борби за печелене и губене. И да чакаме иначе ненужното одобрение на околните. Животът по калъп не е посилен всекиму.

Къде са елипсите – в нас, около нас, в най-близките и обичани от нас хора? Ето ги нашите празноти, ние не сме съвършени и о! ужас, различаваме се от масата. Всеки, който е чел Зоран Ферич* ще направи лесно асоциацията с Биляна Атанасова. Да, привидно всичко е наред, ние сме редови, по клише и образец, шаблон, развален еталон в лъскава опаковка. А какво е в нас? Вечер, когато оставаме сами с мислите си и оставяме илюзорното си щастие да спи, уморено от дневно-нощните преструвки, тогава, когато сме истински, какво виждаме? Дните ни се изплъзват, сменят се с вечери, после пак дни, пак вечери, седмици, месеци, години. Тровим телата си, тровим душите си, служейки с тъпа, но завидна преданост на едно общество, което със същата тъпа, но завидна преданост и упоритост работи в името на нашата неудовлетвореност, болест, сложност, сивота. Дочено общество. И именно тогава, след като натровим според предписанията мислите и телата си, тогава у нас се будят демоните и наяве излиза онова, което, подтискайки, сме превърнали от нормално явление – в чудовище.

Всеки има своите демони. Онези малки създания, които ни тормозят, които обществото заклеймява, размахвайки пръст и гледайки неодобрително. Демоните, които сме ние, когато свалим костюма на примерни граждани, майки, бащи, деца, служители, шефове, алкололици, щастливци.

Затова се получава и диалогът-сблъсък-симбиоза между Ирма и Бианка. Всеки би могъл да се огледа и в едната, и в другата. Някому едната ще е по-близка, другиму – нито една от двете няма да допадне. Не заради друго, просто обществената норма предписва да отричаме всичко онова, което не е по канон. Малцина онези, които с желание ще се потърсят  в мръсните тайни на Бианка, в ужасните й помисли, в невероятната й способност да виси обидена под прозореца с красивите си обувки от Париж през петдесетте. И да следва свободната си воля.

Ирма и Бианка са лицата, които всеки носи в себе си. Денем върви с едната под ръка, нощем – с другата. Понякога ги разменя, разхожда се дълго време само с едната, но те двете са свързани и няма как да избереш Ирма, без да вземеш Бианка. И в никой случай Бианка не е името на злото. Бианка е свободомислието, желанието, живата, топла кръв, смелата крачка към неясното. Това го има всеки от нас, а защо го души, затваря му устата всячески (кой с бисквити, кой директно с етер). Кому е нужно, кому се угажда по този начин? Да се отърсим от мръсотията – своята и чуждата, да се научим да слушаме сърцето си и да казваме каквото мислим, а не захаросаните „истини“, да живеем по-екологично – психически и физически. И тогава ще видим, че отвъд солариумите има истинско слънце и то никак не е лошо. Отвъд разстоянието пералня-готварска печка-маса за гладене има непокорени разстояния.

Тази новела не е феминистка. Не е и чик-лит. Това е твоята история, на теб, на другия в теб, дори моята. Това е размисъл. Когато спрем да бъдем лоши актьори във вечните постановки, ще спрем да бъдем така невротични, оглупели, изхабени, ползвани и неудовлетворени. Желанията са, за да се сбъдват и затова е хубаво по-често да ги изричаме на глас, за да ни чуят, а не ни ли чуят, да отидем при други, които няма да са глухи за нас и ще разбират естественото ни право да бъдем щастливи по своему. Да се задоволяваме, когато искаме, да крещим, когато ни се крещи, да не имитираме оргазъм, да искаме още, защото винаги може още и човек сам си слага тавана.

„Елипсите“ са за всекидневна употреба. Но не са за предубедените колосани съзнания, неспособни да приемат собствените си грешки и пропуски. „Елипсите“ са предложение за по-добра комуникация – с другите, с нас самите. „Елипсите“ са и окраските на нашите животи – във всички цветове и нюанси. А когато сме се успокоили и сме намерили своя пристан, своя дом, тогава можем да бъдем и Ирма, и Бианка, без да се води между тях негласна война. Бианка да живее нацупена под прозореца, а Ирма да я дебне с ютията.

Тогава, когато намерим себе си. Когато позволим на себе си да се намерим.

Новелата не е за всекиго. И, впрочем, е за всички нас. Защото е побрала у себе си най-грубите ни постъпки, възмущението, вятъра. И размътва мозъка на еталона, на клишето, на добрата и послушна Ирма, на Ирма, която иска да бъде Бианка, да лети свободно, да не събира чорапи от пода, да не бъде слабата и зависима Ирма, която готви и чака, подрежда търпеливо и заспива нощем с рутината. Защото никога не е време да затлъстееш, да станеш жертва на навика, на себе си, на стоенето на едно място. Да спреш да чуваш как сърцето ти бие, да станеш ПОРЕДНАТА домакиня, поредният човек, спрял да върви изобщо, камо ли напред.
И никога не е късно да поискаш повече, защото човек сам определя тавана си. Ирма и Бианка са лицата на един човек и като такива са във вечно противоречие и вечно съгласие една с друга. Необходими са си – за да не остарее едната, без да е усетила полъхана северните ветрове и без да е вкусила пясъкана южните пустини. За да не остарее другата, без да е имала и един миг пристан, без да е спряла за малко и да е усетила що е то покой.

Тази новела е за масово потребление, но с едно на ум – че трябва да четеш със сърцето, не само с очите. И да си искрен читател, да укоряваш, но и да си признаваш. Вървейки по стъпките на тези две млади жени, изтъкани от неврони и чувства, страхове и смели очаквания, от плът и кръв, от пулсиращи мозъци… От изневери и вярност, от любов и ненавист, от преданост към себе си и преданост към другите, от абсолютната шизофрения, от непосилната лекота на битието и смазващата тежест на избора. От това да бъдеш всички и да бъдеш никого. От оковите към свободата, от лудостта до разума.